Previous Lesson -- Next Lesson
1. Безпокойството на Павел за изгубения народ (Римляни 9:01-03)
РИМЛЯНИ 9:1-3
1 Казвам истината в Христос, не лъжа и съвестта ми свидетелства с мене в Святия Дух, 2 че имам голяма скръб и непрестанна мъка в сърцето си. 3 Защото бих желал сам аз да съм отлъчен от Христос заради моите братя, моите роднини по плът,
Апостол Павел започва своето обяснение на ситуацията за закоравяването на евреите, хората му, със странни думи: "Аз говоря истината в Христос". Той не представя философия или лични мнения, но говори от горчив опит след преминаването на страдания, които не са дошли от него, но чрез постоянство му в Христос. Той не споделя собствените си убеждения с нас, а по-скоро Исус говори чрез него, защото Господ е духовен глава, и неговите последователи са духовното си тяло и движещите се членове.
Павел потвърждава пред читателите на това послание, че изповедта му е искрена с думите: " и съвестта ми свидетелства с мене в Святия Дух,". Христос е Спасител, в когото Духът на истината работи. Този дух не позволява лъжата, преиначаването, укриването или въображение, но подсказва и води последователите на Христос да бъдат свидетели на истината и техните думи да са истинни.
Съвестта на Апостола става негов духовен компас. Той не помръдна отделно водена от емоциите си, тъй като сърцето му е било подновено и предадено на посоката на Светия Дух. Този божествен Дух потвърждава неговата спокойна съвест и неговите кристално ясни думи. По този начин, неговото свидетелство е вярно във всеки смисъл.
Какво тогава е свидетелствал Павел след това дълго изявление?
Той свидетелства за дълбоката му скръб за непокорния народ. Апостолът беше толкова силно наскърбен за своите възлюбени роднини и познати, че чувствата му на скръб не го оставиха.
Тази голяма скръб, поради нарастващото духовно закоравяване на народа му, се засели в сърцето му и не го остави. Сърцето му се смути, че толкова много от неговите хора са духовно слепи и не можеха да прозрат духовните истини, които са разкрити към тях. Поради това, апостолът искаше да ги спаси, но те не искаха да бъдат спасени, защото се считаха за праведни и следователно не се нуждаят от спасението, за което Павел говори.
Скръбта на Павел стигна толкова далеч, че той беше готов да понесе наказанието на народа си, ако това можеше да се окаже средство за тяхното спасение. Неговата любов към народа му е беше толкова силна, че той бе готов да бъде отхвърлен от Исус, неговият спасител, ако това можеше да бъде от полза за тях.
Павел гледаше на изгубените хора като свое семейство и род. Той ги считаше за роднини, тъй като те са бяха произлезли от едни и същи предци. Той беше готов да направи и да даде всичко, за да ги спаси от гнева на Бога.
МОЛИТВА: O Господи Исусе Христе, Ти плака за Ерусалим (Лука 19:41) и страда поради непокорството и закоравяването на твоите хора, но ти им прости греховете на кръста, когато се молеше: "Отче, прости им, защото те не знаят какво правят "(Лука 23:34). Помогнете ни, Господи, да обичаме нашите хора, да страдаме заради тяхното неверие и да се молим за тях, както и за синовете на Яков, за да могат да се покаят искрено да те разпознаят и да те приемат. Амин.
ВЪПРОСИ:
- Каква е била причината за дълбока скръб на Павел?
- Каква беше готов Павел да пожертва за спасението на своя народ?